Ангел Веселинов - вестителят на добрите хора

Ангел Веселинов - вестителят на добрите хора, снимка 1

АНГЕЛ ВЕСЕЛИНОВ – ВЕСТИТЕЛЯТ НА ДОБРИТЕ ХОРА

/1959 – 2015/

На 11 август Ангел Веселинов щеше да навърши 61 години. За него добрите думи идват сами. Той беше един от достойните творци и граждани на нашия град. В поезията си, в разказите и в повестите, той откри света на ДОБРИТЕ ХОРА и мечтаеше те да се заселят при нас. Самите ние да станем като тях, за да заслужим място в паметта на Добрич. Родени от сърцето и таланта му, неговите произведения ще са мяра за човечност и достойнство.

На 11 август след 18.00 ч. в кафене „Стария Добрич“ колеги от Сдружението на писателите в Добрич се събират, за да се върнат във времето, когато Ачо сееше своята безкрайна доброта в душите ни.

Сдружение на писателите – Добрич

 

Х х х

Измислих те!

От душата си душа ти дадох,

със слънце кръвта ти запалих,

с радост -

усмивката.

 

Ужасно ме измъчи тялото.

(ах тия извивки!,

тези чанове звънки!,

и необятни, и ...

неуловими...)

Колко нощи безсънни!...

 

А очите ти -

два океана под мигли от борови клончета

върху клепки от милосърдие,

непорочност и ...

дързост.

 

Ръцете и краката

изваях бързо -

тях ги виждах непрестанно

и безразсъдно.

 

За пръстите

скъсах струни на лира.

Погалих ги и ....

те засвириха

чудно.

 

Когато те видях -

сърцето ми

дерайлира...

Боже мой, помилуй ме!

точно сега -

не ми се умира!

 

МИЛЕНА

Е как защо?

Защото бяхме млади.

Защото бяхме хубави.

Защото се обичахме

И помниш ли

когато от едно дърво

се отрони листо

и се загуби

в пазвата ти,

колко дълго се рових

да го намеря

това палавниче,

което още трепери

в сърцето ми.

Усмихна се вятърът

в косите ти.

Облаче в очите ти

се начумери.

А после слънцето изгря –

беше

дъщеря ни.

И я нарекохме

Милена.

 

ДЪЩЕРЯ МИ ПЛАЧЕ

Ама знаете ли колко ме интересувате?

И вярвайте, че нищо не значите,

когато посред пълнолуние

от любов ранена, дъщеря ми плаче.

 

И няма болка, няма цяр и няма чудо,

няма никакви илачи.

Дъщеря ми влюбена до лудост –

без любов останала – горчиво плаче.

 

И аз не мога да я утеша.

В сърцето и да погна мрака.

Целунах плахо детската душа

и сам, като дете, заплаках.

 

 

САМОАНАЛИЗА

Опитвам се да бъда

дъгата

между Пъкъла

и Рая.

Между необята

и края.

И все не мога.

И все по-често разбирам Бога,

когато

моите приятели

не ме приемат

ако изнемогвам

или съм богат

с тревоги.

А аз обичам този свят

и когато го руша,

и когато го създавам.

Но претичват

бързоноги ветрове

и го отвяват.

Остават спомени за цветове,

за Рай и Ад,

за мечти и път...

 

ДОБРИТЕ ХОРА

Срещат се такива хора.

Има ги още.

Няма червени книги,

които да ги закрилят.

Те тихо вървят през света –

като че ли са на гости.

Насила не мразят.

И не обичат насила.

 

Срещат се такива хора.

Ще ги видите,

ако се взрете само –

на живота в дъното.

Като впрегнати биволи

теглят браздите по нивите.

Първобитни.

С лица от пшеничено зърно.

 

Сядат сами на трапезата –

на хлебец, сол и винце.

Вечерят.

Звездите мълчат.

А в душите им нощ е.

Съмне ли – съмва и в тях –

като в храм, озарен от свещица.

Срещат се такива хора.

Има ги още.

Нагоре